През 1975 г. немският биофизик Фриц Алберт Поп прави откритие: всички живи организми излъчват слаба светлина. Тя е твърде слаба за човешкото око — фиксира се само от уреди — и получава името биофотони. Според Поп клетките на организма образуват единно енергийно поле, вътре в което се обменя информация посредством биофотоните, а източник на тези фотони и място за съхранение на информацията, идваща от Слънцето, е ДНК. Паметта на ДНК, по думите му, е милиарди пъти по-голяма, отколкото допускат днешните технологии.
В организма на възрастния човек всяка секунда умират 10 милиона клетки, а загубата постоянно се попълва с нови. Такъв процес е възможен само при наличие на всеобща комуникационна система, работеща със скорости, сравними с електромагнитните вълни — а биофотоните се движат със скоростта на светлината.
Признание и изолация
Поп така и не получава Нобеловата награда, за която го номинира Марбургският университет. Публикуването на откритието му предизвикало поток от оплаквания от колеги — чак до искане ученият да бъде прегледан в психиатрична болница, след което е уволнен. С времето научният свят призна слабото фотонно излъчване на живите организми; учениците на Поп повториха изследването и отново доказаха наличието на биофотони. Откритието намери практическо приложение — за определяне на свежестта, качеството и замърсяването на храни и лекарства — но в класическата наука трудовете му продължиха да се възприемат като „езотерична безсмислица“.
Фантомът на ДНК
През 1990 г. Владимир Попонин и Пьотр Горяев провеждат експеримент за пряко въздействие на човешката ДНК върху физически обекти. В стъклени тръби, от които е изпомпен целият въздух, остават фотони, които хаотично запълват пространството. Когато в тръбата е поставен образец човешка ДНК, фотоните неочаквано започват да се подреждат в организирани структури. Още по-неочаквано: когато ДНК е извадена, фотоните запазват реда, зададен от молекулата.
„Ние с колеги сме принудени да приемем работна хипотеза, че в процеса на експеримента е било възбудено действието на някаква нова полева структура“, пише по-късно Попонин. Феноменът е наречен „фантомен ефект на ДНК“, а изводът — че човешката ДНК на квантово ниво е способна да въздейства върху околния свят.
Вълните, които строят тялото
Горяев развива „вълновата генетика“. Според него солитонните вълни се зараждат във веригите на ДНК, преминават по тях като по редове и прочитат наследствената информация. В ДНК се съдържа не само програмата за синтез на белтъци, но и пространственото изграждане на организма — къде и кога да се делят клетките. Но кой дава тази команда? В ранните периоди на развитие животните още нямат мозък, а растенията изобщо го нямат — и все пак се развиват по програма. Оттук Горяев стига до извода, че приблизително половината от информацията за развитието не може да бъде записана в ДНК: тя се съхранява от някакъв разум, много по-могъщ от човешкия.
Показателен е и опитът с така наречените пермалоеѝ кутии — метални камери, в които външната електромагнитна среда е сведена почти до нула. В обикновена метална камера от хайвера се появяват нормални попови лъжички; в пермалоеѝ камера се излюпват изроди, нито един от които не доживява до жаба. Според Горяев външната електромагнитна среда е абсолютно необходима — тя създава „вълнов метаболизъм“, който идва от космоса.
В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог.
Заключението, с което Горяев затваря темата, звучи така: ДНК е някакво вселенско есперанто, на което е записана информация, разбираема за всички биосистеми — а в същата ДНК, според него, сме записани и ние, като холограма. Живото вещество не е самодостатъчно без външно въздействие — а това говори, че цялото живо вещество е продукт на целенасочено и осмислено въздействие на информацията върху материята. Кой формира, изпраща и насочва тази информация? Това е въпросът, с който книгата остава отворена.
Заглавно изображение: Mike — CC BY-SA 2.0. https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Dinoflagellate_bioluminescence_3.jpg
